Една земя загубена без битка след стотици войни

Хронология от птичи поглед

 

Елена Хаджиева

Не са толкова много на брой страните с богата история като нашата. Така богата, че цял живот човек да я учи, пак ще останат късчета от нея недокоснати и никога неоткрити. Тайнствата на древните българи, величието на ханове и царе, дни на падения и възраждане и един единствен стремеж-борба за свободна земя, земя в която спокойно да живеят, работят и отглеждат децата си. Десетки са битките, десетки са героите ни, които не сме забравили и почитаме и днес. Първата световна война, Балканската и Втората световна война-и в трите България участва достойно, но за съжаление все губи по нещо. А най-тежко е когато това е земята. Окървавената родна територия, станала плячка на нашите съседи. Днес войните на бойното поле са вече само в учебниците и дебелите книги, а след драматичните събития на България й е отредено да има 111 хил. кв.км., отвоювани с много кръв, но свободна земя. Прилежно разделена на частна, държавна и общинска собственост.

Само допреди години, по време на периода, за който днес казват „преди `89 година", не се говореше за тази земя. Тя беше на държавата и никой не се интересуваше от нея, а и да се интересуваше не го казваше на глас. Земята се обработваше, хиляди бяха ангажирани с нея и с това си изкарваха прехраната. Нямаше значение – частна или общинска е тя, важното бе, че тя е на държавата и е за благото на народа.

 

Реститутите подеха новото сражение

Точно като в добрите приказки, но с лош край мина 1989 г. Цяла една ера от развитието на България започна упорито да се трие. С падането на ерата, падна и грижата на държавата за земята, а от там се свърши и с грижата на земята за България. Хиляди се втурнаха из архиви, съдилища, поземлени комисии и всевъзможни държавни институции, за да си върнат земята, която преди близо 30 години бе национализирана в полза на добрата кауза. И се започна новата война...

Ежедневно научавахме как брат, убил брат си, защото взел цял квадратен метър повече от бащиния имот. За съжаление подобни примери има и до днес. Появи се и модерната дума „реститут". Законите за земята се бълваха на конвейр, а току-що прохождащите демократични медии не спираха да пускат информация за това как се връща тя. Инфаркти, удари, самоубийства, хиляди скарани и разделени семейства белязаха новата война за частната земя. Реститутите бяха новите победители, спечелиха и тези, които успяха да запазят имотите си, предоставени от държавата, за да си построят дом, но и на тях не е било много лесно, особено ако някой не им е почукал на вратата, и не им е плеснал собствена скица в лицето, на която фигурира и къщата, стояща още неизмазана. И така години, години.

 

Как да има и въздуха биха заградили

Преходът почти минаваше, но войната за земя не. Тя се ожесточаваше – появяваха се нови и нови закони, появиха се и фалшивите документи, появиха се нови братоубийства. Иначе бедният народ, ошушкан от прехода, строеше всевъзможни берлински стени, с които ограждаше имота си. Ограждаше го така, че сякаш да не избяга, изливаха се бетонни дувари, появиха се триметрови колове, а мрежата приличаше по скоро на оградата, която опасваше границата допреди няколко години. Страхът нещо да не се случи със земята бе по-голям и от смъртта. Всеки се вайкаше от това, че с подметката си някой може да изнесе песъчинка от нивата или дивият заек, който просто е минал през ливадата, е нанесъл непоправими щети за хилядолетия напред.

Отначало земеделието бе в кръвта на всеки. Особено тук в Родопите всеки обработваше земята си и не даваше пиле да прехвръкне над нея. Работливите родопчани бяха готови да премахнат и последния камък от скалата, стига да е тяхна собственост и да могат да я оградят. Появиха се и табели с надпис „Частни имоти", или „Частен имот, не преминавай!". Ако за французите Айфеловата кула е нещо свято, така за част от родопчаните е свещена табелата „Частен имот". Защо при наличие на документи за собственост се хвърлят пари за това? Може би това е начинът да се похвалиш на целия свят, че това е твое. Едва ли обаче тази табела би спряла птицата да мине над имота ти. И така... само няколко години.

 

Новите „плашила"- „Частен имот" се замениха с „Продава се"

В края на хилядолетието интересът към земята взе да изчезва. Не, че делата за собственост спряха, войната също. С всяка изминала година, както намаляват възрастните хора, така намаляваше и интересът към земята. Първо запустяха най-крайните участъци, нивите станаха пасища, а ливадите се превърнаха в „архив", от който учените могат да направят анализ за това каква е била годината, досущ както по пръстените на дървото. Оградите започнаха да се рушат, синурите да изветряват, пазената като банков трезор собственост бе вече никому интересна и дори армия да мине през имота никой не би възрази, защото му е все едно. Тази с кръв и мъка върната земя бе безполезна. Младото поколение не искаше и да чуе за нея, а възрастното вече нямаше сили за борба с нея. Земята победи и си извоюва дългоочакваната почивка.

И влязохме в новото хилядолетие с много собственост, толкова много, че за половината от нея ни бе страх да говорим, че да не ни сложат данъци. Думата продажба за разлика от 90-те години, взе да се чува все по-често, но цената тогава бе повече от смешна. 1000 лв. за декар беше като милион. Въпреки това обаче земята не се продаваше, поне не както сега.

В наши дни собствеността и земята отново влязоха в употреба. Утихналата с годините война, взе да се подклажда наново. Реститутите започнаха да бледнеят на фона на новите богаташи, взели някоя хилядарка в евро от изгодна сделка със строителен предприемач или от някой чужденец, останал възхитен от българската природа. Всеки, който има земя се раздвижи и образува големи пътеки между собствеността си и агенциите за недвижими имоти, които изникнаха като гъби след дъжд. Земята се събуди от спокойствието, в което бе изпаднала и стана още по-ценна отпреди. Табелите с частен имот изчезнаха и на тяхно място се появиха нови с текст „Продава се" и няколко телефонни номера след това. Войната за собственост отново се озова на челно място в съда, тъй като тя вече носи много пари. Пари, дума която е заседнала като кост в гърлото на всеки.

В усилията, за да спечелим много и много, забравяме, че това ще е за последно. Веднъж продадена дори и на добра цента тя повече няма да бъде наша. Няма да я имаме даже и на снимка, а парите от нея ще сa вече изхарчени. Тя пак ще е собственост на някои, ще бъде и видоизменена в къща или хотел. Дори може да е собственост на онези, с които допреди години сме се били за нея. Едно ще е вярно обаче, тя никога няма да бъде наша. Може би вина има и самата икономическа обстановка в страната, която поставя обществото в безизходица и в положение, в което заради пари и нужди се разделяш със толкова трудно възвърнатата си собственост.

 

Стопаните ги няма, на нивите останаха само табелите

Жалко е обаче, че вместо работливи хора по нивите се виждат само табели „Продава се", жалко е и, че българската земя ще стане собственост на чужденци, но още по-жалко е да имаш земя и да нямаш възможност да я работиш. Жалко е да имаш безкрайни имоти, но нито лев в джоба си. Затова спокойно ще премине и тази фаза от развитието ни, ще мине и модата на продажбите, но по- страшно е какво ще се случи след това...

Има и такива, които никога не биха продали имота си, никога не биха го оставили и да пустее. Хора, които носят онази частица в себе си, останала наследство от жаждата за свободни и плодородни земи... От Европа ни говорят за земята и нейното обработване, дори има и субсидии за това, но стойността им бледнее пред цената на квадратния метър в планинския или морски курорт.

 

На снимката: Все повече родопчани изоставят нивите си…