Бъдещето: Разруха, зомбита и катуни върху златната земя?

Жельо МИХОВ

 

Най-голям процент на обезлюдени села има в четири области в страната. Две от тях са Кърджали и Смолян. Регионите са в челото и по брой на населени места с по-малко от петдесет жители. Същевременно Родопите са едно от най-красивите кътчета в страната и изобщо в Европа. Планината е водеща по биоразнообразие. В нея намаляват само хората. Природата леко и сигурно си отвоюва баирите от тях. Порутени къщички в селата, сиви панелки и западнали заводи по градовете. Красотата на миналото рухва като разбита керемида, паднала от каменен дувар. Храсти и диви животни са новите обитатели на изоставени къщурки, изгледали десетки поколения нашенци. Къде са те? Великата миграция на пролетариата тласна още преди десетилетия цели фамилии към близки и далечни градове, за да сгъчи духа на планинеца в панелната кутийка. Хоризонтът, окончаващ в комшийската тераса, пък накара техните наследници да прехвърлят битието си извън границите на държавата… 

Едни от най-красивите села в България остават забравени. Към някои от тях се достига дори само с високопроходима техника. Други са ощастливени преди 30-40 години, когато някой висш партиен функционер е искал да ходи на лов и взел, че издействал път до там. От тогава обаче са минали години. Много години, които превърнаха родопските села в руини, а градовете бавно, но сигурно следват тяхната съдба. Населението застарява, сочат анализаторите. Причината в големия процент на възрастни жители обаче може най-лесно да се разтълкува в огромната вълна от емигрирали млади хора през последните 23 години. А как ли ще изглежда картината на Родопите след още толкова?

 

***

 

„Брат ми замина за Испания заедно с жена си и детето. Там имаме роднини. Синът му се роди, а той е без работа дори в Пловдив, където се установиха преди време. Това ги накара да драснат навън. Аз пък смятам да си завърша тук средното и после да пробвам нещо със спорт", разказва бъдещ абитуриент от Кърджали. 18-годишният младеж още не е изгубил роден кръгозор, нито пък се е ядосал на съвремието ни.

„Мога да кандидатствам в спортен профил и да уча висше. Това ме влече, поне към този момент. Моите набори не се интересувам какво ще правят. Всеки си има своите виждания за нещата, своите амбиции, път в живота. Не съм ги и разпитвал какво смятат да правят на по-късен етап. Не ме вълнува. Аз гледам себе си. Може да звучи малко егоистично, но животът е такъв. Май всеки съществува отделно от цялото общество. Или така си мисли. Тук няма общество. Една глутница от вълци единаци. Звучи като бръщолевене на побъркан, но така смятам. Гледаш един народ, една купчина от хора, всеки от които се интересува само от собственото си бъдеще. Няма отбор, колектив, нищо. Всички в общ кюп, но всеки сам за себе си. Ей такъв е животът. Аз не правя разлика от останалите. Затова никак не мога да отговоря на питането кой, какви си ги е наумил от познатите ми. Ние просто не говорим на тази тема. Нашите разговори са различни. За деня, за оцеляването утре. Далечни планове никой не си прави. Дори и такива да има, поне аз не ги познавам. За мен си знам. Може тук, може там, може навсякъде. Ако не стане нещо със спорт в университет, ще стегна куфарите и политам към брат ми. А и другаде да е, няма значение. Животът, дето се вика, е пред нас. Но в никакъв случай не смятам да оставам в този град. Аз няма какво да върша тук. И спортът, който тренирам не би ми осигурил възможностите след едно определено ниво.

Питаш кой ще остане ли? Семейството ми, определено. Ще си пишем, ще си идвам по-често или доколкото мога. Това е. Само заради тях. Не вярвам и трима приятелчета да останат в града. Захвърляме спомените и тръгваме да трупаме нови", категоричен е ученикът.

 

***

 

1 929 човека са напуснали област Кърджали през 2012-та. Тръгващите си от Източните Родопи се установяват в София, Варна и други големи български градове, но повечето са заминали в страни от Западна Европа. За напускащите Кърджалийско това е начин да избягат от бедността.

Близо 57 на сто от българите в слабо заселени места и 54 на сто от средно населените райони или малки градчета живеят в риск от бедност и социално изключване, отчита анализ на Евростат за населението на Евросъюза, което е било застрашено от тези рискове в периода 2008-2011 г.

 

***

 

„След двадесет години в тази държава ще останат само циганите", твърдо убеден е 50-годишен жител на Кърджали. По думите му, той е „изгонил" децата си още преди 14 години, за да пробиват и оправят живота си зад граница. Смята, че самият не е имал този шанс да се пребори в първите години на прехода. Убеден е обаче, че сега нещата в живота му щяха да са в съвсем различни краски.

„Сега е друго. Не е по-лесно, но поне пътищата са отворени. Светът се превърна в едно огромно село и човек може да замине за всяка негова махала. И хората това правят. Те не бягат от тук от добро. От България по-хубаво няма. Но не може да ни размотават всякакви тарикати с едно и също цял живот-няма работа, няма заплати, няма пътища, няма оправия. Какво е толкова трудното на една шепа народ да живее добре? Нищо. Просто на един определен слой в обществото така му харесва. Така едни хора си осъществяват личния капитализъм, трупат доволно средства, а останалите да го духат… Да бе, вярно, цял живот ги е имало подобни неща, но в един определен момент от време границата се премина и сега това е начин на управление - от година на година ставащ все по-прост и по-апатичен народ. Гьон! Каквото и да му се случва, той си мисли, че по-лошо не може да стане и продължава да търпи. Търпя комунисти, търпя демократи, търпя царе и пешки, охранители, докато пак колелото не се завърти и всички стари муцуни отново не се появят. Едни и същи цял живот. Всички креатури на БКП. Сега ще търпи бежанците и всекидневните новини за тях. Да разбере колко е трудно на държавата да се справи с 10 000 души, без да си дава сметка, че отдавна явно тя е заеба.а останалия народ. Щом за десет хиляди не могат да се грижат, какво остава за няколко милиона. И така нашенецът ще гледа тъпо в телевизора докато пие ракия как се проси от Брюксел средства за разни араби, без да му мине през впиянчения и зомбиран мозък, че никой досега не е изпросил и монета за неговото окаяно съществуване. Ей затова казвам, че си изгоних децата в чужбина веднага след като завършиха образованието си. Защото и те щяха да са същите зомбирани, вечно лъгани полуидиоти, които останаха тук. След двадесет години пенсионерите ще се стопят повече от две трети, бъдещите ще се „нарадват" на пенсия около две години, всеки непредозирал с дрога младеж ще е избягал от тук, а страната ни става свободна зона за цигани и каквито си поискат бежанци. Така виждам нещата аз", завършва черногледата си прогноза нашенецът.

 

***

 

 „Как се стига до махалите под Ада тепе?", питаме шофьор, излизащ из черен път и любезен да спре на отбивката. Сочи назад и показва, че идва именно от там. Къщите са разхвърляни навсякъде под златната мина край Крумовград.

„Има една ей в онази посока", сочи с ръка някъде в неизвестното. „Други няколко съборетини има в другата посока, след ето онзи орех в далечината. Виждате ли го?", пита и ръката му са насочва в съвсем другия край. „Там също има друга махала. Какво точно търсите? Сами няма да се оправите ако тръгнете. Трябва ви водач, задължително", казва мъжът и отново пита: „За какво сте тръгнали. Почти няма кого да откриете там. Малко хора живеят, потомците на други отдавна са в чужбина. Пътят е лош. Трудно ще се оправите", повтаря той и потегля бавно с колата си.

Въпреки това тръгваме. Бавно и полека. Чакълът пука под гумите, сокакът е тесен и се извива като дълга змия надолу. Няма видимост и не се знае какво ще изкочи зад завоя. Над нас се шири Ада тепе. Виждат се къщи, изглеждат близо, но са сякаш захвърлени през нивите на някой мъничък баир, а пътят се вие хем близо, хем недостъпно далеч от тях. Вляво и вдясно има малки тютюневи ниви, заградени с разкривени колове, които ръждясала бодлива тел все още успява да държи помежду им. Слънцето прежуря, а от никъде не се чува и звук. След километър няколко фитки прошумоляват в пожълтялата трева край пътя. Първият признак на живот. Продължаваме нататък и след известно време виждаме къщи от двете ни страни. Стари, запуснати, някои видимо изоставени. Не ни залая и едно куче. Спряхме и продължихме пеш. След около стотина метра срещу ни се появи прегърбен силует. Възрастна женица крачи едва, подпряла цялата си снага на дървен бастун. Приближи ни бавно и като се изравнихме ни погледна. Поздравихме и попитахме къде се намираме. „Бен билмем", отвърна жената и морният й поглед отново се взря напред и тя продължи. Тъкмо мислехме, че вече се изчерпаха всички социални контакти, които човек може да направи там, когато вратата на съседната къща се отвори, а в рамките й застанаха възрастна жена и младо момиче. Поздравихме ги, а те кимнаха. Попитахме дали по пътя нататък има още разхвърляни по баирите къщи. Момичето се усмихна и погледна жената. „Не разбирам, тя също, не от тук", каза пенсионерката и продължи тихо да говори на девойката.

В този момент от близкия завой се чу звук от двигател. След секунда от него се появи автомобил. Двете млади момчета в колата ни обясниха, че се намираме в една от махалите Овчари. „Тук живеят десетина семейства, целогодишно", разясниха ни. Попитахме за кафене, оказа се, че няма. Най-близката кръчма била в съседното село Звънарка. Поинтересувахме се и какво е да живеят под тонове злато. Засмяха се. За тях алтъните били зад граница, не тук. Попитахме и дали някой търси да купи тук имот. Казаха, че не са чували за желаещи. Продавачи обаче се намирали…

Продължихме малко по-надолу и след следващия завой видяхме автобусна спирка. Скорошен цивилизационен отпечатък върху нея бе оставен единствено от агитационните плакати от предходни избори. Чакалнята сякаш бе най-самотното място

в цялото населено място. Спирката, край която едва ли скоро е минавал автобус.

 

***

Родопите опустяват. Тенденцията от последните години не вещае нищо по-различно и за в бъдеще. Дали пък спасението за региона не е именно в смяната на поколенията гурбетчии? Едни ще бягат зад граница, други ще се завръщат у дома след дългите години изгнание за по-добър живот. Те ще стягат порутената бащина стряха, докато и техните потомци не се приберат и продължат делото на облагородяване на селото, чакайки реда на следващите? Ако е така, то планината няма да остане без бъдеще. Нищо, че към момента из устите на чадата й за нея се говори само в минало време.

 

 

На снимките:

Реките в планината са пълни със злато. Не като залежите под Ада тепе, но и със сигурност не е като под мостовете на Темза

В дните на пазар всяко село в региона се изпълва с живот. За няколко часа сергиите превръщат населеното място в център на вселената