www.24smolian.com

Учител по призвание, безработен по съдба - младеж „отвори” читални по поля и баири

вторник, 24 май 2016 г.0 коментара

Има надежда, щом в Родопите все още има „възрожденци"




Жельо МИХОВ

Денис Кьосев е на 23 години, от рудоземското село Елховец. Завършил е педагогика на обучението по български език и литература и английски език. В момента не работи по професията си, но има огромното желание да стане част от преподавателски екип и да отдаде живота си на децата и тяхното развитие. Две от най-големите си мечти вече е осъществил-дипломирал се е и е издал книга с детски приказки. На ред е третата-да бъде преподавател.
„Децата са моето най-голямо вдъхновение. Толкова обичам тези невинни създания, че ги чувствам всички като мои. Работата с тях за мен е удоволствие, дори думата "работа" не е никак на място", споделя Денис. От ученическите му години в него се заражда любовта към книгите и литературата, оттогава и пише. Първо поезия, а по време на следването му и проза.
Младият педагог нашумя след като организира редица кампании, с които да накара младите хора да влязат в библиотеката и да четат повече. За да популяризира четенето на книги, той дори организира фотосесия, която да „надъха" децата, които да отворят книжка дори на пръв поглед най-странните места. Вече получи покана от българската общност във Виена да представи там книгата си.
Това е един от най-младите „възрожденци" в планината на Орфея, дано не е и последният. Даваме му думата.
 
-Г-н Кьосев, интернет поглъща изцяло времето на младите хора. В това „онлайн ежедневие" как Ви хрумна да напишете книга при положение, че в днешно време читателите са на изчезване?

-По-скоро как ми хрумна да я издам. Както знаете това е талант, дарба, която не всеки притежава. Благословен съм, че Господ ми я е вдъхнал. Съдържанието на книгата, петте приказки, бяха вече написани. Не съм предполагал, че ще ги издам. Не съм мислил, че първата ми книга ще бъде предназначена за деца, защото дотогава пишех само поезия и винаги съм си представял, че на бял свят ще се появи първо моя стихосбирка. Но уви! Не става както ние плануваме, а става както трябва. С четирите от тях съм кандидатствал и печелил специални стипендии по време на следването ми в университета. Петата е вдъхновение от момиче - любознателно, ученолюбиво, в трети клас и от работата ми с деца. Тази приказка се ражда по време на лятната занималня, през миналата година, на която бях ръководител. Приказките също са представяни лично от мен пред аудитория – през деца от детски градини, пред ученици, преди да бъдат издадени. Това ме мотивира да ги събера и издам в една книжка. Когато виждаш, че думите ти имат смисъл, огромен смисъл и оказват положително влияние върху мисленето на децата, няма как да не се породи у теб такова желание. Любовта ми към децата е моят най-голям стимул. Те са моето най-голямо вдъхновение. В това се убедих вече на 100 процента. Читатели има. Това е важно. Моите наблюдения са, че децата до дванадесетгодишна възраст или до седми клас да кажем, четат, имат интерес към това интелектуално занимание. След това при доста от тях се къса нишката. Причините са много. Ето, още веднъж давам отговор на въпроса Ви – това ме накара да издам книгата – децата. А писането за мен се превърна в начин на живот, клиширано – да, но е истина. За мен писателите са земни богове, а техните думи – свещена книга, читателите – техни последователи. Когато ти лекуваш и проповядваш добро с думите си, виждаш че има смисъл да издадеш книга. Тази връзка, автор-читател, е сакрална. Наистина живеем в онлайн ежедневие. Не трябва да обвиняваме поколението или технологиите. Всяко нещо се е появило на този свят, за да бъде от полза. Естествено, че има и отрицателна страна. Тук ние решаваме как да се възползваме. Аз съм от същото поколение и също съм погълнат от всичко ново и модерно. Но ето, че ми остава време и за "остарялото", демоде, ще кажат повечето. Не е така. Човек трябва да умее да съчетава полезно всяко едно нещо с друго. Това е огромният проблем на повече българи – че все нещо им е виновно за друго, а всъщност ние сме виновни за нашите несгоди. Искам да кажа, че както ползваш Фейсбук, Вайбър и други приложения, така може да отделиш време за хубава музика, за добра, лекуваща книга, вдъхновяваща картина, разходка сред природата…

-Освен книгата „Вълшебен свят" започнахте кампании под различна форма, целта на които е да накарат младите да отварят по-често книги. Откъде тази енергия и оптимизъм, че каузата ще е успешна? Всъщност какъв е резултатът от нея?

-Божа работа ще кажа и малко талант, може би. Енергията в мен се поражда щом има неистов оптимизъм. Аз съм такъв човек. Често хората ме смятат за свръхпозитивен, сякаш вярвам, че бих могъл да поместя планина. Имаш ли го този ентусиазъм, значи имаш и благословията да се заемеш с това, което си замислил. Трябва да намериш своя извор, от който да черпиш. Така се получават нещата при мен. А това доколко е успешен проектът ми "С любов към книгите", бих казал, че успя да достигне до доста хора. Успешен е щом вдъхнови младите и се хареса от тях. Има смисъл в това, което правя. Надявам се, че е така. Вярвам, че е така. И винаги може и повече. Имам идея, свързана с него, която също би определила успеха му, но не искам да издавам, защото всичко се мени, няма нищо сигурно. Ако е предопределено да се случи, ще се случи.

-Къде се чете повече - в градовете или в малките населени места?

-Чете се там, където има кой да те подтикне да посегнеш към книжно тяло. Какво имам предвид? Има ли вдъхновяващи учители и отговорни родители, ще се чете и в града, и в малките населени места. Ще се чете навсякъде. Всичко опира до нас, учителите, и до родителите. Винаги съм бил на мнение, че учителят и родителят трябва да са екип, само така детето ще вярва в образованието и четенето. Децата си избират модели, по които изграждат своите навици, своите личности. Родителите са първоизточниците и си остават такива. А това в българските семейства все по-често липсва, като че ли. Това поражда и неуважението към учителската професия. Сякаш учител-родител са във война, а не във взаимна подкрепа.

-Какво предпочитат младите, има ли още надежда за класиката?

-Младите искат своето, съвременното. Класиката сякаш не я чувстват близка. Изказвам това мнение, въз основа на наблюдения върху брат ми, който е тийнейджър, на почти 18 години, 11 клас. Грешното мислене при тях е, че те смятат всичко минало за овехтяло, ненужно, нестойностно, просташко дори. Разбира се, че не е така. Класиката живее и днес. Всичко се случва, както се е случвало и преди, само, че с няколко разлики, но съставките са същите. Просто съвременното е разкошът. Не трябва да отричаме и новата литература, има добри произведения. Но класиката е като учител. Тя винаги ще бъде модерна.

-Поканиха Ви в Австрия да представите Вашата книга, какво ще кажете на българските „австрийци" там? Има ли и предложения от други държави, където има сериозна българската диаспора?

-Ако е рекъл Господ, ще посетя Виена. Вярвам силно в това. Дано имам това щастие. Ще се опитам да ги доближа максимално към страната ни, особено с последната приказка, тя е тясно свързана с Родопите. Ще ги потопя във вълшебния си свят. Определено ще има какво да си разказваме – аз на тях и те на мен. Чувството ще е неописуемо, убеден съм. Дано имам щастието да го изпитам. Книгата е на доста места по света, в различни държави. В Испания живее художникът и илюстраторът на книжката ми – там също има голяма българска общност, така че мислим нещо и за там, но за момента няма нещо конкретно. 

-Работите ли в момента, каква ще бъде следващата кампания за възраждане на любовта към знанието в Родопите?

-Да, в момента работя по програма, която е до средата на август. Доволен съм от нея, защото работата ми е тясно свързана с образованието и културата. Но след изтичането на тези 6 месеца, приключва това ежедневие, което всъщност е моят начин на живот. Близостта с децата, срещите с тях са нещото, което искам да бъде винаги в моето съществуване. Надявам се, че ще започна като преподавател. Това е нещото, което искам да работя. Дори не го чувствам като работа. Това е приключение за мен, обогатяване, храна за душата ми. Преподаването е симбиоза между учителя и учениците. Ето така си представям целия си живот. На този етап е рано да говоря за следващите си проекти. Имам идеи, които се надявам да осъществя. Сега продължавам с представянето на книгата ми, като посещавам доста места, не само в областта, а и в страната. В края на май, на 28-ми, ми предстои презентация на книгата в Пловдив. А другото ще стане, когато му дойде времето.

-Какви са мечтите на един млад човек, който е влюбен в книгите?

-Мечтите ми са повече за целия български народ, отколкото лични. Мечтая за наистина добър живот в България, живот без напрежение, агресия, нищета. Мечтая за още издадени книги и повече читатели. Ако задържа това, което имам, ще си остана щастлив, а ако го увелича – то няма да има еквивалент на това състояние. Ето това ме възвисява духовно – когато правя добро, когато то се цени, когато децата ми дават с пълни шепи от обичта си и ми вярват. За какво повече да мечтая?

-Какви са проблемите в родното образование, какво би променил един млад човек като Вас, за да се получават по-добри резултати?

-Това е тема, по която може много да се каже. Аз също имам доста какво да изрека, но сега ще споделя няколко неща. Най-големият проблем – хаосът, който цари в образователната ни система. Това е достатъчно, за да последват безброй други проблеми, които изплитат нишка, трудно късаща се. Някак си начинът на преподаване не се доближава до моите виждания. Доста ми е суховат. Но има учители, при които не е така. Те са рядкост. Искам преподаването да бъде  по-свободно, това не означава анархия, безредие, липса на дисциплина. Да стигнеш до душите на учениците, защото те не са предмети, трябва да бъдеш наравно с тях. Прекаленото желание на учителите децата да бъдат като роботи в класната стая, някак си не го приемам. Наскоро четох статия за училище в чужбина, което е модернизирано. Там децата до 4 клас нямат маси и столове, а дивани. Всяко дете стои както си иска и процесът на учене не се проваля. Казах го, защото има алтернатива и за нашите деца. Новите методи не са рушащи, те са тясно свързани с децата. Всичко се мени. Трябва да се приспособяваме. Друго, което също е на почит – старата генерация не приема младите учители. Те са цвета, от който имат най-голяма нужда учениците. Все пак са най-близки до тях във всяко едно отношение. Често чувам заповедни изречения от сорта на: "Младите, заминавайте за чужбина! Тук няма живот за вас". Е, ако съдим по тази логика, то тогава няма ли да е по-добре старите да заминат? Грешно е и това. Ние сме бъдещето и ние ще го вземем в ръце, това е. Трябва да има повече спойка между младите и старите учители. Винаги е имало сблъсък между поколенията, но не трябва да се превръща в арена на битки. Дано имам щастието да стана действащ преподавател и тогава ще видя на практика какво е. Не трябва да бъдем предубедени, но това, което ще кажа ще прозвучи точно така. Мисля, че няма да имам големи трудности при контакта с децата, при предаването на материала, макар че и там има неща, които не са добри, а проблемите ми ще са свързани с методиката, която няма как да бъде променена, само малко, но една птичка пролет не прави. Промени иначе се правят, но това промени ли са? Това е задълбочаване в трудното. Вместо да улесняваме всичко и всеки, все по-зле става. Аз съм оптимист и вярвам, че ще има подобрение. Ние сме отговорни. От нас зависи. Честит 24 май на Вашите читатели и на всички българи! Уважавайте богатата ни култура и писменост. И ще заключа с думите: "Голи са без книги всички народи".
24smolian.com

На снимките:
Денис направи изложба с фотоси с една цел „Книга може да се отвори навсякъде, а тя ще ви прати където пожелаете"
Изпрати :

Публикуване на коментар

Редакцията не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.


Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I

 
24 СМОЛЯН